• Domenica
• Текстове
• Видеo
• Презентации
• Аудио
• Изображения
• Изрезки
• Коментари
• Евангелие
• Идеи
• Игри
• ☰ MENU

Изрезки за следващия празник:

24 ноември 2024
XXXIV DOMENICA DEL TEMPO ORDINARIO (ANNO B) - CRISTO RE

Евангелие: Gv 18,33-37

ОБНОВИ ТЪРСЕНЕТО

Всичите изрезки

молитви

Racconti

Testi

опити

Без ограничение

Кратки

Средни

Дълги

1. НАЧИНЪТ ДА СЕ КАЖАТ НЕЩАТА

Бруно Фереро

Една сутрин, както често се случваше, халифът Харин ал-Разид повикал един гадател и му изказал следващият сън:

„сънувах, че моите зъби падаха един след друг и накрая моята уста останала без зъби. Какво мислиш за това?”.

„О!господарю, не е добър знак. Сънят показва, че твоите роднини ще цурат преди тебе и ти ще останеш сам!”, му казал галателят.

Халифът се натъжил и се развилнял до такава степен, че наредил на познавача да не се п-ава повече. После разказал съня на един друг вълшебник. Той му отговорил: „О!господарю мой, е един добър знак. Сънят предсказва, че твоят живот ще бъде дълъг и ти ще надживееш твоите роднини и ще живееш повече от всички!”.
Халифът целият доволен казал:

„какъв хубав сън!”, и да сто сребърника на познавача, който го бил изтълкувал така добре. След товаповикал визура и му наредил да потърси първят предскзател за да му поиска извинение за начина по който е бил изгонен от двореца. В края, първият му бил разкрил същото нещо, ала бил сбъркал начина на изразяване.

- най-горещата истина може да се любезен начин. Вежливостта е умът на сърцето.

2. КОЛКОТО СОЛТА

Бруно Фереро

Имало едно време един цар, който отговарял на аристократичното име Хенрих Мъдрият. Имал три дъщери, които се напичали Аида (Зора), Бетина и Шарлота. Дълбоко в себе си, царят редпочитал Шарлота. Въпреки това, трябвайки да посочи само една от тях за наследяването на трона, извикал ги всичките три и ги запитал: „Мои дъшери любими, как ме обичате?”. По-голямата отговори: „ Татко, аз те обичал колкото светлината на деня, колкото слънцето, Рето дава живот на растеията. Ти си щастието ми!”.

Идовлетворен, царят сложил да седне Аида от дясната си страна, след това повикал втората дъщеря. Бетина заявила: „Татко, аз те обичам колкото най-голямото съкровище на света, твоята мъдрост струва повече от злато и скъпощенни камъни. Ти си моето богатство!”.

Поласкан и полюлян(залъган) от тази синовна възхвала, царят сложил да седне Бетина от ляата си страна. Поси повикал Шарлота. „А ти, моя малка, как ме обичаш?”, попитал нежно. Девойката го погледнала втренчено в очите и отговорила без да се колебае: „ Татко, аз те обичам колкото готварска сол!”.
Царят се слиса: „ Какво каза?”.
„Татко, аз те обичам колко готварска сол”.

Царският гняв гръмнал ужасно: „Безсамница! Как смееш, ти, светлина за моите очи, така се -държиш с мен? Върви си! Ти си прокудена и обезнаследена!”.

Чещастната Шарлота, изплаквайки всичките си сълзи, напуснала замъка и царството на своя къща. Намерила място в кухните на съседният цар и, понеже била красива, добра и опитна, -акратко станала главната готвачка на краля.

Един ден в двореца пристигнал цар Хенрих. Всички говорили,че бил тъжен и сам. Бил имал три дъщери, ама първата била избягала с един калифорнийски китарист, втората била замина-ла за Австралия да отглежда кенгури, а най-малката я бил изгонил вън той...

Шарлота тутакси разпознала своя баща. Застанала до печките и приготвила своите най-добри -стия. Но вместо сол във всички сложила захар.

-коядът станал фестивал на гримасите: всички вкусвали и изплювали немного възпитано салфетката. -ралят, червен от гняв, извикал готвачката.

Милата Шарлота пристигнала и казала нежно: „ преди врем, моят баща ме езгони защото бях казала, че го обичам колкото готварска сол, която дава вкус на всички храни. Така, за да не му поднеса друга мъка, заместих неудобната сол със захар”.

Цар Хенрих станал със сълзи в очите: „Това е, солта на мъдростта, която говори чрез твоята -ста, дъще моя. Прости ми и приеми короната ми”.

-Станало голямо празненство и всички проляваха сълзи на радост: бяха всичките соле-и, уверяват летописите на времето. Да не забравили никога тези думи и да се стараем да дадем вкус на всички наши думи - действия.

3. НА ПЪТ С ВЯТЪРА

Бруно Фереро

В ливадата на една градска градина, с мекото пролетно слънце, сред младата трева, бяха изникнани назъбените и яки листа на Глухарчето. Едно от тях показа прекрасно, жълто цвете, невино, златисто и ясно като залез през май. След немного време цветето стана едно ,,глухарче” едно леко кълбо, украсено от венчета от пухчета залепени къ семенцата, които стояха тясно в цетеъра на глухарчето.

А колко предпаложения правеха малките семена. Калко сънища люлееше тихият нощин вятър, когато първите плахи щурци запяваха своята серенада.
,,Къде ще отидем да напъпим?”
,,Кой знае?”.
,,Само вятърът го знае”.

Една сутрин глухарчето бе сграбчено от невидимите и силни присти на вятъра. Семената потеглиха прилетени до техният парашут и излетяха нанякъде, уловени от въздушното течение.
,,Сбогам...сбогам”, поздравява се малките семена.

Докато мнозинството се приземяваше в добрата земя на зеленчуковите градини и ливади, едно, най-малкото от всички, извърши много кратък палет и попадна в една пукнатина на циметна на един тротоар. Имаше една капка от прах оставена от вятъра и дъжда, тъй бедна в срабнение с добрата, плодородна земя на ливадата.

,,Но е моя цялата!”, си каза семенцето. Без да мисли два пъти, слушило се много добре и започнало незабавно да пуска корепи.

Пред пускатината на циметна имаше една изкривена и надраската пейка. Много на онази пейка често си сядаше един младеж. Беше младеж с измъчен вид и неспокоен поглед. Черни облаци му тежаха на сърцето и неговите ръце бяха стиснати винаги в юмрук.

Когато видя двете назъбени нежно зелени листенца, които си пробиваха път в цимента. Засмя се тъжно: ,,Няма да успееш! Ти си като мене!”, и го стъпчи с един крак.

Ала на следващият ден видя, че листата се бяха надигнали и бяха станали четири. От онзи миг не успя повече да отмести очи от твърдоглавото, смело растение. Свед някой ден изникна цветето, великолепно жълто, като зов за щастие.

За пръв път свед много време угнетеният младеж усети, че възмущението и огорчението, които му тежаха на сърцето започваха да се стопяват. Навигна отново глава и задиша с пълни гърди. Даде един силен юмрук по облегалката на пейката и викна :,,ама разбира се!
Ще можем да го направим!”.

Изпита желание да плаче и да се смее. Докосна леко с пърсти жълтата на цветета. Радтенията усещам любовта и добротата на човешките същества. За малкото и смело глухарче милувката на младежа бе най-хубаво нещо от живота.

Когато сме обезверени и с неспокоен дух, нека да наблюдаваме природата, която хвали своя Създател и нека се опитаме да усетим милувката на Бог върху нас.

4. ЗАДАЧАТА

Бруно Фереро

Един велик отгиелник, известен в цял сват със своята голяма святост, живеел в една дълбока пещера. Целят ден се намирал в дългото размишление и неговата мисъл била насочена винаги към Господ.

Ама един ден, докато светият отшелник размислял, едно мишленце се показало от сянката и започна ло да му хани единят сандал. Отшелникът отворилочи вбесен.
,,Защо ме безпокоим през време на размишлението?”.
,,Но аз съм гладно”, изхленчило мишлението.

,,Върви си, (мишко на гибелта?)”, викнал отшелникът, ,,как смееш да ми досаждам много докато търся обединение с Бог?”.

,,Как ще намериш обединение с Бог”, попитало мишлето, ,,когато дори не успяваш да се разбереш с мен?”.

Да не забравяме никога, че в брама и сестрата откриваме Бог.

5. БАМБУКЪТ

Бруно Фереро

В една прекрасна растял бамбук с благороден виг. Господорят на градината го обичаше повечеот всички други дървета. Година след годинаа, бамбукът растял и ставал як и хубав. Защото бамбукът знаел добре, че Гоподарят го обичал и бил щастлив за това. Един ден, Господарят се доближи го своето любимо дърво и му каза: ,,Драги бамбук, имам нужда от теб”.

Прекрасното дъро усети, че е дошъл моменто, зя който е бил създаден и каза с голяма радост: ,,Господарю, готов съм. Употреби ме, както ти жлаеш”.

Гласът на Господаря беше тежек: ,, За да те изпалзвам длъжен съм да те посека!”.

Бамбукът се изплаши: ,,Да ме насечеш, Господарю? Мен, по-хубавият от дърветата в твоята градина? Не, моля те, не! Употреби ме за твое удовалствие, господарю, но, моля те, не ме сечи”.

,,Скъпи мой, бамбук”, продължи Господарят, ,,ако не мога да те поваля, не мога да те изпалзвам”.

Градината изпадна в дълбоко мълчание. Дори вятърът престана да духа. Бавно бамбукът наведе своята великалепна корона и прошепна: ,,Господарю, ако не можеш да ме изпалзваш без да ме събориш, събори ме”.

,,Скъпи мой, бамбук”, каза отново Господаря, ,,не само трябва да те съборя, но дори да ти отрежа клоните и листата”.

,,Господарю мой, имай милост. Унищожи красотата ми, но остави ми клоните и листата!”.
,,Ако не мога да ги отрежа, не мога да те изпалзвам”.

Слънцето скри своето лице, една изплажена пеперуга изхвърча. Преперейки, бамбукът каза слабо: ,,Господарю, отрежи ги”.

,,Скъпи мой, бамбук, длъжен съм още повече да ти направя. Трябва да те разцепя на две и да ти измъкна сърцето. Ако не мога, не мога да те изпалзвам”.

Бамбукът се наведе до земята и прошепна: ,,Господарю, цепи и измъкни”.

Така Господарят на градината събори бамбукът отряза клоните и листата, разцепи го на две и му извади сърцето. После го пренесе, където извираше извор от хладна вода близо до своите ниви, които се измъчваха поради сушата. Внимателно свърза към извора един край от любимят си бамбук, а другият насочи към изсъхналите ниви.

Прозрачната, свежа, сладка започна да тече по тялото на бамбука и достигна донивите. Бе засаден ориз и реколтата бе отлична.

Тъй бамбукът стана един голям благослов, дори да е бил повален и разрушен.

Когато беше еддно великолепно дирво, живееше само за себе си и се оглеждаше в собствената си красота. Покосено, ранено и обезобравено беше станал канал, който Господарят употребяваше за да направи плодовито своето царство.

Понякога Господ иска големи жертви и това изглежда една несправедливост от страна на Бог. Да не забравяме, че Той има нужда от нашето сътрудничество за да спаси света.

6. ЕДНА МАЛКА БУРМА

Бруно Фереро

В корпусът на един гигантски кораб имаше една малка бурма, дребна и незначителна, която заедно с другите бурми, малки и незначителни като нея крепеше заедно двастоманени листа. През едно пъртуване по средата на Индийския океан малката бурма реши, че и доиде до гуша от онзи неин мрачен и лошо възнаграден живот (за много години никой никога не и бил казал ,,благодаря” за онова, което е правила) и избухна:,,Отиваи си!Реших!”.

,,Ако ти си отидещ ще си отидеш също и ние!”, казаха другите бурми.

Наистина, веднага щам малката бурма започна да се люлее там, където бе настанена, също и другите взеха да се олюляват. При всеки удар на вълна, малко повече.

Гвоздеите, които стягаха обшиката на кораба протестираха: ,,така и ние също сме принудени да изоставим нашето място...”.

,,За Бога, спри!”, викаха стоманените листа на другата”. Ако няма никой, който да ни крепи заедно, за нас е свършено!”.

Желанието на малката бурма да изостави своето място се разпространи в един миг по целият гигантски корпус на кораба.

Цялата постройка, която преди предизвикваше вълните с голяма увереност, започна да пращи тежко и да трепери.

Всички пистове, нервюри, дъски, бурми и гори малките гвозден на кораба решиха тогава да изпратят послание до бурмата, за да се откаже от своето намерение:

,,целят кораб ще се разпадне, ще се потопи и никой от нас няма да види отново родината”.

Малката бурма се почувства поласкана от тези думи и изведнъж откри, че е много по-важна отколкото си е мислила. Тогава изпрати да кажат на всички, че ще остане на своето място.

Всеки от нас има едно място в мисълта на Бог и в историято на света.
Било малко или голямо не би трябвало да ни засяга.
Важно е да се правин добре нашият дълг всеки ден с радост.

7. Къде отиде Витлеемската звездата?

Бруно Фереро

Когато Влъхвите напуснали Витлеем, се сбогували любезно с Йосиф и Мария, целунали малкия Исус, погалили вола и магарето. После, с въздишка се качили на прекрасните си впрегатни животни е си заминали.

„Нашата мисия е изпълнена“ - казал Мелхиор, придърпвайки сбруята на своята камила, която иззвъняла. „Да се връщаме в къщи!“ - възкликнал Каспар, дърпайки поводите на белия си кон. „Вижте, звездата продължава да ни води!“ - заявил Валтасар. Витлеемската звезда в небето се насочила на Изток. Керванът на Влъхвите се насочил натам, лъкатушейки през юдейската пустиня. Звездата ги водела и Влъхвите продължавали пътя си спокойни и уверени. Звездата била толкова голяма и блестяща, че дори и през деня се виждала ясно. Така, за няколко дни, Влъхвите стигнали до планината, където се били срещнали и където техните пътища се разделяли. И именно тази нощ търсили звездата в небето, но напразно - била изчезнала. „Нашата звезда я няма вече“ - оплакал се Мехиор - „дори не си взехме довиждане с нея!“ В гласът му се долавяли нотки на плач. „Спокойно“-отвърнал Каспар, който бил практичен. „Сега ще можем да се оправим и сами. Ще помолим да ни упътят овчарите и минаващите керванджии.“ Валтасар внимателно и с тревога изучавал небето, надявал се да види отново своята звезда. Дълбокото и необятно кадифено синьо небе било осеяно със звезди - малки и големи, но Витлеемската звезда, с неповторимото си златно сияние, определено не била там вече. „Къде ще да се е дянала?“-попитал разочарован. Никой не отговорил. Смълчани, поели отново на Изток.

Мълчаливият керван се озовал скоро на един кръстопът. Кой бил правилният път? Видели едно стадо, пръснало се по склона на планината и потърсили овчаря. Бил млад човек, с любезни очи. Младият човек се приближил и без да се колебае, посочил на Влъхвите пътя, по който да поемат, а после им предложил на всички мляко и сирене. В този момент, на челото му се появило едно малко, неповторимо златно сияние.

Влъхвите поели отново по пътя си умислени. Не след дълго пристигнали в един град. На прага на малка къща, една жена нежно люлеела детето си в люлката. Валтасар видял на челото й едно златно сияние и се усмихнал. Започвал да разбира.

По-нататък, отстрани на пътя, попаднали на един керванджия, който се суетял около една от своите камили, която била паднала и разпръснала товара наоколо. Един минувач се бил спрял и му помагал да вдигне на крака бедното животно. Валтасар видял ясно едно малко златно сияние да блести на челото на състрадателния минувач.

„Сега знам какво се случило с нашата звезда!“ - възкликнал Валтасар с приповдигнат тон. „Избухнала е и частиците й са попаднали навсякъде, където има хора с добри и щедри сърца!“ Мелхиор се съгласил: „Нашата звезда продължава да показва пътя на Ветлеем и да носи посланието на Светото Детенце, че онова, което има значение, е любовта“. „Конкретните жестове на любовта и добротата заедно образуват една нова Витлеемска звезда“ - заключил Каспар. И се усмихнал, защото на челата на неговите другари в приключението, се било появило едно малко, но неповторимо златно сияние.

Има жени и мъже, които запазват в себе си парченце от Витлеемската звезда. Наричат се християни.

8. за двойки

По време на един семинар за двойки, попитали съпругата „ Мъжът Ви прави ли Ви щастлива? Прави ли Ви истински щастлива? „

В това време мъжа вдигнал глава показвайки пълна сигурност. Той знаел, че жена му би казала „Да” защото по време на брака им никога не се е оплаквала от нищо, въпреки това съпругата отговаря категорично „ Не ” - „Не, съпругът ми не ме прави щастлива. „
В този момент мъжът покрусен, потърсил най - близкия изход.

„ Съпругът ми не ме е правил щастлива и не ме прави „ и продължила „ Щастлива съм, обичам съпруга си, но факта дали аз ще съм с щастлива или не, независи от него, а от мен. Аз решавам дали да бъда щастлива във всяка ситуация, във всеки един момент от моя живот, защото ако моето щастие зависеше от нещо, от човек, от обстоятелства или каквото и да е на земята щях да бъда в сериозна опасност. Всичко, което съществува в този живот е непрекъсната еволюция - човешкото съществуване, богатството, тялото ми, времето, удоволствията, приятелите, моето психическо и физическо здраве. Мога да продължа с едни безкраен списък...аз решавам дали да бъда щастлива. Ако къщата ми е празна или пълна: ще бъда щастлива, ако излизам с приятели и ме оставят на мира: щастлива съм! Сега съм омъжена, но бих била щастлива и ако бях сама. Щастлива съм за себе си. Другите неща, моменти и ситуации наричам преживявания, които могат или немогат да дадат радостни или тъжни моменти. Когато някой умре пак съм щастлив човек, който обаче е в неизбежен момент - тъга. Уча се на опит не от предходните неща, а от вечните като прошка, взаимопомощ, разбиране, приемане, любов, контрол.

Има хора, които казват сега немога да бъда щастлива, защото се чувствам зле, защото ми трябват пари, защото ми е горещо или защото някой ме е обидил, защото някой е спрял да ме обича или защото не съм достатъчно оценена, защото съпругът ми не е това, което очаквах, или децата ми не ме правят щастлива, защото моята работа е посредствена, така нататък...

Обичам живота си, не защото е по лесен от този на другите, а защото реших да бъда човек, отговорен за собственото си щастие, и освобождавам от тази тежест съпругът ми и всички останали. Така животът на всички около мен е по лек. По този начин съм щастлива в брака в продължение на много години.

Никога не позволявайте на някой да поеме тази огромна отговорност да отговаря за щастието Ви. Бъдете щастливи дори когато е горещо, когато сте болни, и нямате пари, дори когато някой ви е наранил, или не чувствате обич и не сте достатъчно оценени. Достатъчно е да помолим Бог за спокойствие, да приемем нещата, които неможем да променим, и кураж да променяме тези, които могат да бъдат променени и мъдрост да познаваме разликата между тях. Не позволявайте на нещата да се отразяват върху теб - променяй за да бъдеш щастлив!